Rada Panchovska

El viaje y otros poemas

Versión española de Zhivka Baltadzhieva y la autora



 

Joaquim Alves Gaspar: Copia de la Rosa de los Vientos de la Carta Náutica de Pedro Reinel (1504)

 



RADA PANCHOVSKA nació en Oborishte (Bulgaria) en 1949. Licenciada en Literatura y Lengua Búlgara con segunda especialidad Lengua Rusa y especialización facultativa en Lengua Española por la Universidad de Sofía “San Clemente de Ojrid”. Ha trabajado en el periódico Oborishte en la ciudad de Panaguyurishte, en el Instituto de la Lengua Búlgara adjunto a la Academia Búlgara de Ciencias, Sofía; actualmente es administradora de la editorial “Próxima-RP”, Sofía. Es miembro de la Unión de Traductores de Bulgaria y de la Asociación de Escritores Búlgaros, como también miembro fundador de la Asociación de Hispanistas de Bulgaria y de la Sociedad Libre de Poesía. Ha publicado diez libros de poesia y mas de cuarenta libros traducidos del español –poesias escogidas, ensayos, teatro– o al español en colaboración. Ha participado en la preparación del Diccionario de frecuencias del periodismo búlgaro. Sus poemas han sido traducidos al español, inglés, alemán, esloveno, rumano, macedonio, ruso, griego, húngaro, persa y bosnio. Participa en lecturas poéticas en Bulgaria y en el extranjero, como también en encuentros internacionales de traductores y editores. Vive en Sofia.




EXCAVACIONES EN EL FUTURO

                A Ekaterina Yosifova

I

Porque no importa qué humilde
parece el principio: lo que
está bien hecho, está hecho para siempre.


II

La escritura es una excavación en la memoria.
En las capas de lo ya pasado se aplazan
los recuerdos con un filo de diamante.


III

Con el avance de los años mi vida
queda detrás. Arriba queda la muerte. “¡Ocupad vuestros
puestos! ¡Apretad los cinturones!”  Como antes de despegar.



РАЗКОПКИ В БЪДЕЩЕТО

І

Защото няма значение колко скромно
изглежда началото: каквото е направено
добре, е направено за последно.

ІІ

Писането е дълбане в паметта.
В пластовете на отминалото се отлагат
спомените с остър ръб на диамант.

ІІІ

С напредването на годините животът ми
остава назад. Нагоре остава смъртта. „Заемете
местата си. Затегнете коланите.“ Като пред старт.



EL VIAJE

Al  partir empezó a llover.
Pospusimos el viaje para el infinito.
Qué sentido tiene observar
lindes desconocidas
a través de las nubladas ventanas de un café
o en el museo dejar charcos
a pie de los abatidos objetos exhibidos.
Otra ciudad sin recuerdos nuestros.



ПЪТУВАНЕТО

На тръгване започна да вали.
Отложихме пътуването за безкрая.
Какъв е смисълът да се разглеждат
непознати краища
през запотените стъкла на кафене
или в музея да оставяш локвички
пред омърлушените експонати.
Остана си без спомените ни и този град.



EL JARDÍN

        Para Juan Vivanco

La pequeña historia del día empieza con la impaciencia de un botón
por florecer. El jardín se va frotando soñolientamente los ojos y la afluencia
de aromas hace que el aire tiemble de pureza y frescor.
Jadeante, con la fuerza a las últimas, una nubecilla salta por encima de la cumbre
y cuelga de un cabo como una bandera blanca sobre las moreras cuesta abajo.
La villa se ha acurrucado al abrigo de los cerros, se despereza dulcemente
y como una gata se está frotando en las faldas del bosque umbroso.
El avión de la gran historia atraviesa volando la bóveda azul
que abre la boca para tragárselo, pero se atraganta
con su afelpada estela y con un silbido lo lanza enérgicamente a dondequiera.
Dentro de un rato el silencio se pegará al cielo despejado
y se oirá la respiración de la tierra, el suspiro de la rosa,
y la laboriosidad de hormiga de la gente consagrará el paisaje
con su santa simplicidad. La hiedra ha vencido al muro, por ahora.



ГРАДИНАТА

        На Хуан Виванко

Малката история на деня започва с нетърпението на пъпка
да разпукне. Градината разтърква сънено очи и приливът
на аромати кара въздуха да затрепти от чистота и свежест.
Задъхано, с последни сили облаче прескача гребена на планината
и се закача с крайче като бяло знаме над морените надолу.
Градчето се е гушнало на завет, сладко се протяга,
подобно котка се потърква о полите на усойната гора.
Прелита самолетът на голямата история из синевата,
отворила уста да го погълне, но се дави
от пухкавата му следа и със свистене го запраща накъдето си.
След малко тишината ще залепне за простора
и ще се чуе дишането на пръстта, въздишката на розата,
и мрачевшкото трудолюбие на хората ще освети пейзажа
със свещената си простота. Бръшлянът е надвил стената, засега.



ATASCO

        A Raúl Herrero

En la lejanía parpadea con indiferencia un semáforo.
Las columnas avanzan pausadamente fastidiadas, sólo un metro.
En los coches ya se produce alguna animación, calculan posibilidades,
tratan de enfilarse de nuevo, y de sopetón, por poco ocurre,
ya un transeúnte nervioso choca su mirada con otra, fiera,
mientras pasa ante la nariz de los motores rugientes,
en la vía vecina un amateur ha frenado con un puntapié
y cinco coches se han enhebrado en espera de la policía del tráfico,
¡y destella el verde sereno! Asalto. Los que pasan, pasan…
… Por mi cabeza pasan fragmentos de pensamientos
parados en la memoria atascada por eventos no sucedidos,
la vida se comporta de manera insolente, sin rodeos es sin salida, me digo,
hasta que emerge el hallazgo apacible de Raúl: motivos de tristeza.
Y con motivo y sin motivo el dique de la tristeza se desobstruye, Dios dará,
al menos un atasco se va desparramando para el momento.



ЗАДРЪСТВАНЕ

        На Раул Ереро

В далечината равнодушно мига светофар.
Колоните пристъпват отегчени, метър само.
В колите ту настъпва оживление, пресмятат шансове,
опитват да се пристроят, и току виж да стане,
ту нервен пешеходец сблъсква погледа си с друг, свиреп,
додето се провира под носа на заръмжалите мотори,
в съседното платно любител е ударил с шут спирачки
и пет коли са се нанизали в очакване на КАТ,
и блясва модрото зелено! Щурм. Които минат, минат…
…През главата ми минават откъси от мисли,
заседнали в задръстената памет от неслучени събития,
животът безобразничи, направо е без изход, казвам си,
докато да изплува кротката находка на Раул: мотиви за тъга.
И с повод и без повод се отприщва бентът на тъгата, дал бог,
поне едно задръстване да се разчисти за момента.



INCIDENTE CON PERRO

El perro me observa mientras cruzo
el jardín al lado del café “Gavrosh”.
Basta verlo para ir sintiendo picazones
       y poner pies en polvorosa.
Su amo se levanta un poquito
en la mesa junto al animal grueso.
Calculo febrilmente: para regresar,
el camino está cortado –si doy la espalda,
       en dos saltos me alcanzará la bestia.
El perro no debe darse cuenta de tu miedo.
Finjo como si no me pasa nada
y continuo despreocupadamente con rodillas
dobladas y en la garganta el corazón en bola.
El perro no debe mirarse a bocajarro.
Lo acepta como una amenaza, pues.
       ¿Yo a él?, cómo que no, pero…
Finjo como si ni siquiera lo he visto,
está confundido un poco, pero le va a pasar.
El amo se sienta en su silla,
al observar que su criatura no ataca
       cada mujer que pasa al lado.
Como una recompensa le palmea el cuello
(es decir, el collar) y parece que discuten
con los otros amos (los con los gozques)
       el coraje mostrado por la dama.
¡Fíjate!, resulta que es otra cosa ser versado,
pues bien que había leído recientemente
como portarse ante perros desconocidos.
De lo contrario la historia aquí contada
podría relatar un reportaje desde el hospital.



СЛУЧКА С КУЧЕ

Кучето ме наблюдава, докато минавам
през градинката до кафене „Гаврош“.
Само да го видиш и те засърбява
       да си плюеш на петите.
Собственикът му полека се надига
иззад масата до едрото добиче.
Трескаво пресмятам: за обратно
пътят е отрязан – дам ли гръб, с два скока
       ще ме стигне скотът.
Кучето не бива да усеща твоя страх.
Правя се, че уж ми няма нищо
и безгрижно отминавам с подкосени
колене и в гърлото сърце на топка.
Кучето не бива да се гледа в упор.
Възприема го като заплаха впрочем.
       Аз ли него?, как пък не, обаче...
Правя се, че хич не го и забелязвам,
малко е объркано, но ще му мине.
Собственикът се отпуска върху стола,
преценил, че питомникът не напада
       всяка преминаваща жена.
За награда го потупва по вратлето (тоест,
по нашийника) и май обсъждат
с другите кучкари (тези с палетата)
       проявения от дамата кураж.
Виж ти, друго си е да си подкован,
пак добре, че бях прочела скоро
как да се държим пред непознати кучета.
Иначе разказаната тук история
би подхождала за репортаж от „Пирогов“.


 

Cabecera

Portada

Índice